Ивановски скални църкви
На три километра източно от русенското село Иваново, се намира местността, позната сред местното население като „Писмата”. Над широката речна извивка на р. Русенски Лом, в отвесни скали, са издълбани множество килии, разрушени църкви и параклиси. Всички те оформят облика на мястото, което е подслонило видни духовници и граматици. Тук, през периода на Втората българска държава (ХІІ-ХІV в.), се е оформил един своеобразен притегателен център за християнската духовност.
Днес скалният манастир-лавра „Свети Архангел Михаил” е с утвърдено историческо и културно значение. Състои се от няколко комплекса, които носят имената „Белберницата”, „Затрупаната църква” („Св. арх. Михаил”), „Кръщалнята”, „Господев дол”, „Съборената църква” („Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”), „Църквата” („Св. Богородица”). Запазените стенописи са в духа на византийската традиция, и притежават характерните черти за двата стила – Комниновият и Палеологовият. Изображенията на стенописите в „Църквата” принадлежат към евангелския цикъл, като по-голямата част от тях илюстрират моменти от Страстната седмица. През 1979 г. скалните църкви са включени в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО, а година по-рано районът е обявен за Национален археологически резерват.
Ивановските скални църкви са свързани с имената на висши сановници, патриарси и владетели на Второто българско царство. В началото на ХІІІ в. по тези места се заселва монаха Йоаким. С подкрепата на българския цар Иван Асен ІІ, той поставя началото на манастир, за чиито патрон е избран Св. Архангел Михаил. През 1235 г. Йоаким е провъзгласен за патриарх на възстановената самостоятелна българска църква. Изграждат се силни връзки между владетелския двор, патриаршията и скалния манастир. По стените на църкви могат да се видят портрети на български владетели – на Иван Асен ІІ, на Иван Александър и двете му съпруги, както и множество графити. В средата на ХІV в. лаврата „Св. Архангел Михаил” изживява разцвет в развитието си, успоредно с идеите на исихазма. След падането на българската държава под османска власт, манастирът започва да упада. През 1746 г. поп Рафаил от Русе изписва името си като графит по стените на църквата „Св. Богородица“ – символ, който бележи окончателното изоставяне на манастирската обител.
Екскурзоводи – Валентин Босев и Велизар Великов