В средата на 15 век крепостите Русе и Гюргево са превзети от влашкия войвода Влад ІІІ, който побива на кол (нацепва) около 6000 от неприятелските войни. За това си деяние в Русе, войводата придобива названието Цепеш. Влад ІІІ Цепеш е историческият прототип на медийният образ граф Дракула – освободител на Русе, който след пребиваването си тук добива световна слава.

Сред митичната история на Русе от по-ново време е разказът за спасяването на русенци от заколение по време на Руско-турската война. Според различните версии спасителите са русенецът Иван Ведър, който е първият българин-масон, италианският косул Де Губернатис или русенският евреин Бенямин Нахмияс. Всъщност и тримата били масони, които чрез тайни знаци се разпознали с водача на арабската конница в Русе, който пожалил русенските младежи, събрани във Владиковата бахча. Първите спомени за събитието стават известни в края на 20-те години на ХХ век от наследници на Иван Ведър. Неизвестно защо за спасяването на русенци не споделят Баба Тонка, синът й Никола Обретенов или зет й Захари Стоянов, които публикуват стотици страници за най-новата ни тогава история.

Кървавата сватба на Саафет и Йордан по Заговевезни е драма, сполетяла русенци през 1910 г. Сватбата на туркинята, приела името на града – Руска, за българин, вещаела крах на дипломатическите усилия за признание на самообявилия се за цар владетел на България – Фердинанд, от турския султан. Ето защо правителствена заповед за връщане на момичето на неговите родители породила сблъсък между полиция и граждани. Денят бил Сирни Заговезни, когато в Русе има Карнавал – войската и полицията нападат карнавалната сватба, и двете страни дават жертви – убитите са близо 30. Вестници, стихотворения, народни песни, пощенски картички, политически брошури отразяват събитието. Румънски филмов екип заснима жертвите и погребението им. Песните за сватбата на Саафет и Йорданчо все още са жив спомен в русенските села.

Сред по-новите местни герои е личността на епископ Евгений Босилков, обявен за блажен от папа Йоан-Павел ІІ, убит от комунистическия режим у нас. В католическата църква в Русе, която е катедра на Никополския епископ, има паметен кът, посветен на този мъченик за вяра.

Русе през вековете – модели на именуването

Небесните покровители на Русинград и Гюргевград

Как се дават имена на заобикалящия ни свят – на реки, планини, градове? Именуването не е произволно, то винаги е подчинено на система, на модели на мисленето. Българският модел за именуване на пространството е част от старобългарската митология, религиозната система на българите от времето на тяхното езичество, от времето на усвояването на балканските земи. Поради тази причина не е случайно, че реките в Северна България имат определенията “черен” и “бял” – Черни и Бели Лом, Черни и Бели Осъм, Вит и т.н. Според същия модел българите наричат морето Черно и Бяло.
Главният бог е закодирал своето име в множество обекти - планина Пирин, град Перник и град Перущица, цветето Перуника, Пеперуда – насекомо и фолклорен обред за дъжд. Неговата божествена съпруга - Стара Божа майка, се открива в образа на Стара планина. Откриваме я и в коледни песни, където е описана, че язди кошута. “Кошута” пък е името на скален манастир до село Кошов в Поломието, който вероятно е имал за патрон Света Богородица – Божа майка.
Тези примери говорят за определена система при именуването на българското етнично землище – тъкмо заради това всички българи наричат реките, планините или градовете с по едно име, а не произволно. Ще дам елементарен пример – във фолклора на всички етнографски региони присъства топосът “Бял Дунав” – нима хората от Шоплука или Сакар са ходили да го проверяват?
Възникването на името на конкретен град се обвързва с усвояването на пространството в регионален план. Селищната система на етноса изгражда основата на неговото землище. В това землище градовете са онези трайни точки на "общуване с бога", които са и средища на етнокултурни региони, и кръстопътища на икономическа, демографска и друга информация.
През своето съществуване селището с название “Русе” е българско по характер и функции - тъкмо затова търсим основанията за именуването му в българската ономастична традиция. В битието си на български град, Русе има две названия, бележещи етапи от неговото съществуване - тези названия са “Русе” и “Гюргево”.
Името Русе е обвързано с традиционните празници през Русалската неделя, обреда Русалии и с дохристиянски култови практики. След приемането на християнството, денят на Света Троица става граничен за този празник, което е вероятната причина за появата на точно този патрон - Св. Троица, за едната от двете най-стари църкви в Русе.
В българската митология съществува персонажът “Руса мома”, който е обвързан с обредите и изпитанията, след които подрастващите младежи - воини преминават в групата на полово зрелите мъже и добиват право да се женят. По силата на фолклорната логика градежът на Руса е знаково равен на Русин град, а това название може да се разчете в друго време и друг контекст (при избледняване на паметта за посветителните обреди) не като “градеж”, а като “селище, град”.
Предположението за произхода на названието РУСЕ от името на фолклорния персонаж “Руса” (баба Руса, според легенда, записана от Г. Ст. Раковски), намира подкрепа в известното предание за произхода на названието на град Видин, в основата на което стои персонажът Баба Вида. Вида също е добре известен фолклорен образ, най-често е мома или самодива, познатостта й във фолклора, подобно на Руса мома, е общобългарско, присъства в обредни песни.
Със сигурност се знае, че покровител на младежките войнски формирования след приемане на християнството от българите, е Свети Георги. Това качество на светеца – да покровителства младежите – воини, е причината за подмяната на предишния (дохристиянски) местен закрилник Руса мома със Свети Георги. Тази логика изглежда странна днес, но преди 11 столетия тя подчинява реалностите на ІХ-ти век и именува селището с патрон Св. Георги – Гюргевград.
Едната от двете най-стари църкви в Русе е на името на Свети Георги. Когато през ХІV-ти век се изгражда предмостие (укрепление, а не селище) на левия бряг на река Дунав, новата крепост от укрепителната система на града също е с покровител Св. Георги и носи името
Гюргевград. Името Гюргевград е запазено в песенния фолклор на Североизточна България. В историческите извори се срещат различни варианти на името – Гюргевград, Йергьоги, Йоргово.
Официалното и фолклорното название на селището не се изключват взаимно, защото се подчиняват на културните особености на българското общество, които съдържат свои официални (“високи”) и фолклорни (“ниски”) проявления. Първите кореспондират с държавната идеология, а вторите - с утвърдените фолклорно-митологични представи, с картината за свят у българите.
Съществена специфика в названията “Русе” и “Гюргево” е техният характер на топоконфесионими – названия, които съхраняват памет за религиозната история на общността. Двете най-стари църкви в града - “Свети Георги” и “Света Троица” косвено свидетелстват за промяната на вярата (от езичество в християнство) и настъпилата в резултат на това промяна в името и патрона на града. Така първото от названията на града (Русин град, Русе) бележи времето на старобългарското езичество, а второто (Гюргев град, Гюргево) - християнското присъствие, заменило функционално един персонаж - покровител с друг.
При загубата на собствена държавност и с появата на втора крепост (на левия бряг на реката) постепенното се преодолява и двойствеността в назоваването на града. Към средата на 15 век с РУСЕ вече се означава само поселението на десния бряг на река Дунав, а с ГЮРГЕВО – това на левия бряг. Оттогава започва и самостоятелното развитие на тези два града.